Сезонният календар в шумеро-акадската и вавилонската култура

Настоящата статия носи малко по-научен оттенък, в нея ще ви запозная с античното делене на годината на различни сезони в шумеро-акадската, а по-нататък и във вавилонската култура. За целта се запознах с лекцията на руския учен В.В.Емелиянов (”Нипурски календар и ранна история на Зодиака”, 1999 г.), изнесена на рускоезична конференция. Той, от своя страна, се позовава на изследванията на Бено Ландсбергер – учен от еврейски произход, роден в Чехия (живял в периода 1890-1968 г.), изучавал ориенталистика в Лайпцигския университет, по-късно се ориентирал към асириологията. 

В ранната шумеро-акадска цивилизация все още не е имало календари, основани на астрономически наблюдения и измервания, съответно не може да се говори и за астрология във вида, в който е стигнала до нас от по-късния вавилонски период. Календарът в рудиментарната си форма се е основавал на делене на годината според сезоните на производство на ключови селскостопански култури. По този начин се откроява делене на два основни сезона (полугодия) – Думузи и Гещинана. Сезонът Думузи се е свързвал с производството на ечемик и бира, а сезонът Гещинана – с производството на грозде и вино. Това се потвърждава и от календарите на семитските народи. Първият месец на годината, имайки предвид тамошните климатични условия, е бил свързан със събиране на реколта от ечемик, а седмият месец на годината е бил посветен на виното. По такъв начин се открояват два основни сезона – сух сезон (Думузи) и влажен сезон (Гещинана). Така се е определяла смяната на годишните сезони, а те са били обвързани с двата периода на слънцестоене – лятното слънцестоене и зимното слънцестоене. През четвъртия месец на годината традиционно са засявали ечемик, според сегашния григориански календар това са месеците юни и юли. Началото на годината в редица антични календари е било след пролетното равноденствие. В по-късния вавилонски календар има месец, наречен ”думузу” – през второто и първото хилядолетие тогава се е падало лятното слънцестоене. Според тогавашните митологични представи бог Думузи излиза от Подземния свят през десетия месец на годината заедно с душите на починалите. Тогава се е падало зимното слънцестоене (декември-януари според сегашния календар). Този месец се е наричал ”месецът на завръщане на предците”.

По-късно, през средновавилонския период, вече се дават други трактовки, тъй като тогава вече е имало астрономически маркери за определяне на годишните сезони, и те се сливат в едно цяло с митологичните представи. Вече се открояват два варианта на делене на годината: първият се е основавал върху смяна на сух и влажен сезон, а вторият е включвал двата периода, свързани с лятното и зимното слънцестоене. И за всяко хилядолетие може да има съвсем различни критерии и маркери.

Следващият такъв критерий е т.нар. акиту, което в превод означава дом за временно пребиваване на божеството преди смяна на двата сезона (полугодия). Това е било сграда извън града, където временно се е изнасяла статуята на божеството, за да могат после да я върнат в храма.

По такъв начин се открояват два основни сезона:

-акиту на жътвата на ечемик, която се е падала между 12ти и 1ви месец на годината (понякога се е добавял и 13ти месец) – ранна пролет;

-акиту на сеитбата на ечемик, която се е падала в периода между 7ия и началото на 8ия месец на годината, т.е. през есента.

Деленето на годината на две полугодия започва от ”акиту”. При шумерите годината се е разделяла на лято и зима. От гледна точка на митологията това се е свързвало с двама братя – божествата Емеш и Ентен. Първият е бил свързан с топлото време: ”емеш” е дума от семитски произход (има аналог и на акадски език) и означава жега, горещо време. А Ентен е бил свързван със студа, което традиционно е било време за почивка. През зимния сезон земята си е почивала от селскостопанска работа. По такъв начин получаваме делене на две полугодия – топло и сухо, топло и влажно, т.е. когато има преход от сух сезон към влажен. Това се потвърждава от редица митологични сюжети, записани върху тамошните клинописни плочки. Има един мит, според който между двамата братя Емеш и Ентен се поражда спор за първенство, те отиват при Енлил, който в крайна сметка отсъжда в полза на Ентен – господаря на водите, плодородието и богатството. Защо Ентен побеждава? Защото той представя природните сили, без които животът на цивилизацията не би бил възможен. Традиционно Емеш е бил покровител на строителите, занаятчиите, също така и на писарите. Той е представлявал градската култура, т.е. цивилизацията и нейното развитие. Докато Ентен живял извън града. Емеш го упреква, че той не се грижи за жилищата, в резултат на което страдат писарите и занаятчиите. Водещата роля на Ентен е свързана с репродукцията, той има власт над фертилния сезон. Той подсигурява живота, грижи се за наводняване и оросяване. Тук се проследява паралел с бог Енлил, който запложда Тигър и Ефрат с животворяща сила. Емеш като сезон е невъзможен без Ентен, т.е. без продуктивното начало (което се управлява от бог Енки). Именно Ентен притежава качеството ”ме” – магическата сила да преобразява, да възражда, да изпълва с живот и енергия. Така че Ентен представлява природното начало, преди цивилизацията, а Емеш управлява културата, строителството, занаятите, писмеността. В тогавашния календар Емеш е управлявал седем месеца, а Ентен – следващите пет. Митът за двамата божествени братя дава основания да се направят две датировки. Първата е историческа, тя е свързана с края на третото хилядолетие – периода на управление на цар Ибисин, последният цар от третата династия на Ур (от 2027 до 2003 г. пр. Хр.). Наред с това има и календарна датировка относно смяната на двата сезона и тя е свързана с прибиране на реколтата, т.е. както се споменава в античните артефакти – ”когато свещеното рало се поставя в килера”. Според нипурския календар това е било времето за прибиране на ралото от нивата (”ралото отива в своя акиту”), тогава се сменят двете полугодия. А според сегашния григориански календар това се е падало в месеците октомври-ноември – през дъждовния сезон. Тогава традиционно царят е получавал зимни одежди и завивки в храма. В сезона на дъждовете стартира цикъл от празници, свързани с лозарството и винарството. Това е периодът от седми до осми месец според нипурския календар. В античните артефакти има указания, че това време се е свързвало със Скорпиона (астрономически и астрологически). Между 14ия и 15ия ден от осмия месец на годината според тогавашните астрономически източници е изгрявало съзвездието Скорпион. През третото хилядолетие според съзвездието Скорпион се е определял срокът на есенното равноденствие. Позоваване на това има в текста на Ян Ван Дайк, публикуван през 1998 година. В митологията се споменава за това, че небесната богиня Инана яздела скорпион и отрязала опашката му, което ядосало небесния бог Ан. В резултат на това в сезона на Скорпиона (през 3то хилядолетие) дните започват да намаляват, а нощите стават по-дълги. Астрологически Скорпионът е в опозиция с Телец, който в тогавашната епоха е белязал момента на пролетното равноденствие.

Също така се проследяват първи опити да се раздели годината на четири сезона:

-дни на влажна земя

-дни на сеитбата

-зима

-дни на реколтата

През зимния период земята си е почивала от селскостопанска работа.

В шумерските текстове се откроява пролетта – ранният разлив на реките (”когато шараните хвърлят хайвер”). Тогава е бил сезонът на пъстрия ечемик (местна зърнена култура), чиято сеитба се е извършвала в периода от февруари до началото на март, съответно реколтата му се е прибирала през април (узрявал е за 80 дни) – един от отличителните белези на пролетта и началото на астрономическата година.

Въз основа на гореизложеното могат да се направят следните изводи:

Първо: През 3-4 хилядолетие, т.е. през шумерската епоха, в Месопотамия е имало фиксирано делене на годината на две полугодия. В календара се отбелязват особеностите на четирите сезона, без да се споменават конкретни наименования.

Второ: Деленето на полугодия първоначално е имало селскостопански (ритуален) характер, т.е. било е свързано с периодите на производство на ечемик и грозде, съответно бира и вино. По-късно започват да се използват астрономически маркери – лятното и зимното слънцестоене.

Трето: Сезоните са се определяли според времето за извършване на определени видове селскостопанска работа. През второто хилядолетие във вавилонско-асирийската култура се заражда представата за три основни сезона, като критерий за това се е използвал изгревът на определени звезди спрямо небесния екватор, т.е. тук вече имаме астрономически маркери. По този начин се открояват пролетта, зимата и лятото. Есента не се откроява като отделен сезон, а по-скоро се говори за есенно-пролетен период, сякаш са едно и също. Докато за обозначаване на пролетта, зимата и лятото има отделна терминология в шумеро-акадския език.

Що се отнася до астрономическите маркери за разграничаване на годишните сезони, за които се спомена по-горе, това са били неподвижните звезди и съзвездия, които са се разделяли на следните три категории:

-звездите на Ану – това са съзвездията близо до небесния екватор, те са белязали пролетно-есенния сезон;

-звездите на Енлил – в лятното небе това са били звездите на север от небесния екватор;

-звездите на Енки – те са белязали зимния сезон, това са звездите на юг от небесния екватор.

Както виждате, в античната шумеро-акадска култура първоначално е бил използван ритуално-битов календар, като годишните сезони са се определяли според циклите на производство на ключови селскостопански култури за региона. По-късно, вече през вавилонския период, започват да се открояват специфични астрономически маркери за определяне на сезоните, т.е можем да говорим за постепенно и поетапно развитие на античната звездна наука, която се е основавала върху наблюдателна практика, като първоначално астрологията, в тогавашния си вид, е изпълнявала ритуално-обредна функция и предимно са се извършвали наблюдения върху моментите на слънцестоене, равноденствие, върху изгрева на определени звезди и съзвездия, върху фазите на Луната, без все още развита хороскопна астрология.

Въз основа на гореизложеното мога да направя следното заключение:

Едва през късния вавилонски период започва да се заражда хороскопната натална астрология в рудиментарна форма, но тя е била все още твърде оскъдна от гледна точка на методология и техники за анализ на хороскопа. Безспорно доказателство за това са откритите 28 глинени плочки със запазени ”натални карти” (или по-скоро регистри на раждания), които са включвали изброяване на основните позиции в момента на раждане и много лаконично тълкуване от по няколко реда, което показва, че тогава все още не е имало нито универсален, нито тематичен подход. На вавилонския период дължим най-вече развитието на математическия апарат и на теоретичната основа на Астрологията, както и задълбочени астрономически познания, които са се основавали върху наблюдателна практика.